Студентите трябва да бъдат анархисти

понеделник 28ми ноември 2011, от Chomsky Noam


Студентите трябва да бъдат анархисти

Свободня Мисъл, октомври 2011

Професор Чомски, вие сте сред най-цитираните световни учени, а от 45 години сте и политически активист. Гледайки политиката днес, човек се пита дали „обществените интелектуалци“ като вас могат да постигнат нещо?

Как може да ми задавате такъв въпрос?

В Афганистан има война. Светът страда от последствията на икономическата криза. Социалните неравенства все повече се изострят.

Проблемът е прост. Повечето интелектуалци са слуги на властта и съветват правителствата. Наричат себе си експерти. От векове търсят престиж, не само днес. Само че в перифериите на всяко общество има критични интелектуалци. И двата вида интелектуалци имат своето влияние - и слугите на властта, и дисидентите.

Все още сме скептични. Какво сте променили вие за последните 45 години?

Аз лично нищо не съм променил. Аз бях част от движение и това движение постигна много неща. Светът днес е коренно различен от света преди 45 години. Действията за граждански права, човешки права, права на жените и защита на околната среда, съпротивата срещу потисничеството и насилието, всички тези действия съществено измениха света. Не разбирам как може да твърдите, че нищо не се е променило.

А студентите по-ангажирани ли са политически? Днешното поколение често бива упреквано в апатия.

Мисля, че този упрек е грешен. Периодът на силно политизиране на университетите беше много кратък, от 1968 до 1970 г. Преди това студентите бяха аполитични. Войната във Виетнам например е едно от най-големите престъпления след Втората световна война. Минаха четири-пет години, преди в САЩ да се зароди видима форма на протест срещу нея, който бързо отшумя през 70-те. Настроението преди войната в Ирак беше много различно. Доколкото съм запознат, войната в Ирак е първата война в историята, срещу която демонстрациите започват преди самата война. Студентите ми пропускаха лекции, за да демонстрират. Такова нещо не би могло да се случи преди 50 години. Протестите не спряха войната, но я ограничиха. В Ирак САЩ не успя да направи и частица от онова, което стори във Виетнам.

Тези протести не бяха ли мимолетно явление?

Не. Политизирането днес е много по-силно, отколкото през 50-те. Развиха се форми на траен активизъм, с чиято помощ много от битките ни бяха спечелени. По отношение правата на жените например имаше постоянен напредък. Ако бях питал баба ми дали е била потисната, нямаше да знае за какво ѝ говоря. Майка ми каза „Потисната съм, но не знам какво да правя!“, а дъщеря ми след такъв въпрос вече ми се караше: „Нашият свят е по-човечен!“

Вярвате ли в историческия прогрес?

Прогресът е бавен, но драматичен, ако гледаме дълги периоди от време. Вземете например премахването на робството или развитието на свободата на изразяване. Правата не се подаряват просто така. Хората обединиха силите си и реализираха тези права. Все пак прогресът не е праволинеен. Понякога се правят стъпки назад.

Ако понякога има прогрес, а друг път стъпки назад, ще бъде ли светът по-добър след 50 години?

Какво ще бъде след 50 години много зависи от делата на младото поколение днес. Две големи опасности застрашават съществуването на света: отношението ни към околната среда и опасността, която произтича от ядрените оръжия. Ако днес не се борим по-убедително за защитата на околната среда, след 50 години може да се озовем насред тежка екологична криза, да не говорим за рисковете от ядрените оръжия. Ужасната катастрофа от Фукушима ни напомня, че използването на ядрената енергия с невоенни цели носи огромни рискове. Не можем да пренебрегваме това в никакъв случай.

Политическа ангажираност като вашата рядко се среща сред учените. Ядосват ли ви понякога „слугите на властта“, както ги наричате, или вашите колеги професори, които се съсредоточават единствено върху научната си дейност?

Смятам, че е неморално да се подкрепят системи на власт. Това обаче не означава, че се ядосвам на някого. Учените като такива нямат по-дълбоки политически прозрения от другите хора и не превъзхождат другите морално. Те обаче са длъжни да помагат на политиците да търсят и намират истината.

Това звучи като да поомеквате на стари години.

Не. Възгледите и отношението ми не са се променили през десетилетията. От младежките си години вярвам в едни и същи неща.

Добре ли е това, че вярвате в същите неща като преди 70 години?

Да, когато става въпрос за фундаментални принципи. Очевидно съм променил мнението си по много въпроси, но идеалите ми са същите!

Често казвате, че сте анархист. Какво имате предвид?

Анархистите се опитват да идентифицират властовите структури. Те предизвикват тези, които упражняват власт, да доказват правотата си. В повечето случаи тези доказателства са неуспешни. Тогава анархистите се стремят да разобличат и преодолеят структурите на властта - били те патриархални семейства, мафиотска международна система, или тези частни тирании върху икономиката - корпорациите.

Кое беше ключовото преживяване, което ви направи анархист?

Нямаше такова. На 12 години започнах да посещавам антикварни книжарници. Много от тях ги движеха анархисти, дошли от Испания. Затова ми се стори съвсем естествено да бъда анархист.

Трябва ли всички студенти да бъдат анархисти?

Да! Студентите трябва да предизвикват авторитетите и да се присъединят към дългата анархистка традиция.

„Да предизвикват авторитетите“ - един либерал или умерен левичар би могъл да приеме тази покана.

Щом един човек идентифицира, предизвика и превъзмогне незаконната власт, той или тя става анархист. Повечето хора са анархисти. Как се наричат самите те, не ме интересува. •

Интервю на Цайт Кампус от 27 юни 2011

(със съкращения), Превод за „Без лого“: Мария